Часовникът е дискомфорт и романтика

Пишейки тази статия все повече осъзнавам грешката на предишното заглавие – „Часовникът и телефонът“, в стил Хемингуей („Старецът и морето“) запомни следващото изречение, ще го използвам към епилога на тази кратка статия: „Човек може да бъде унищожен, но не и победен“.

Та часовникът и телефонът, определено не е заглавието, което подхожда на тезата ми. Часовникът не е изправен срещу телефонът само, изправен е срещу всяка модерна и осъвременена „удобна“ технология. Осъзнавам го след около час и половина писане на личния ми компютър с часовник Hamilton Khaki Field (механичната версия), който вече от тези час и половина плътно дере лявата част на корпуса на моя Mac M1 Pro. И защо да не го сваля? Защо да дере компютърът ми който може да бъде запазен и да се погрижа за него а и защо да ми се дере часовникът? – Патина!

Твърде голямо удобство не е довело до спомен, кога за последно нещо беше толкова удобно, че си каза „Ей страхотно, че това не ми напомня нищо <3“. С часовникът е така — съдраният ми „Mac“ от лявата страна е доказателство, че още гледам часа на лявата си китка и не поглеждам десния горен ъгъл на компютъра си, не поглеждам телефона си и всичките 3 нотификации които имам от мейл-а си. Автоматичния ръчен механизъм, който трябва да бъде навиван всеки 72 часа, заради обновения си запас на енергия, трябва да го следя, иначе трябва да бъде сверен наново, а това означава да спра да гледам как стрелката се мести постоянно.

Човек който навива часовника си, се движи със същата непроменена, скорост като стрелката на часовника си.

Телефонът е по-удобен, винаги точен, със сменено време и не изостава, дори с минута. Сякаш рутинно съществуване. Сякаш да погледнеш времето не е емоция, а просто момент – това е обедната почивка, сега идва автобуса, филма започва след 5 минути. Какъв е смисълът? – Удобство, и така трябва да е, защо да се усмихна че часовникът ми е избързал или закъснял, малка нотка на индивидуалност която всички гоним без да знаем как да я постигнем, и не говоря конкретно само да сме индивидуални със синя коса или два различни цвята на връзките за обувки, а с проста романтика.

Нещо не-перфектно, точно като носителя на това не-перфектно нещо. Представяш ли си, часовникът закъснява защото гравитацията забавя махът на механизмът, и на всичко отгоре инженерите продължават да борят този проблем, и защо не — те са романтици, малко са луди, защо да спират, в най-добрия случай, ще намалят изоставането. Как да не харесваш човек, който се бори с гравитацията всеки ден и избира своя Ролекс, Сейко, Касио, Мидо или дори часовникът на дядо си? – НЕВЪЗМОЖНО!

Романтиката е закодирана в малките послания, които взимаме със себе си, а не огромните жестове, които помним защото са били просто грандиозни. Спомням си, че приятелката на Др. Стрейндж (филм на Марвел) му беше гравирала Jaeger-LeCoultre Master Ultra Thin Perpetual Calendar, а не смартфон с 500 гб. вградена памет и 45 мегапикселова камера. Дори със спукано стъкло го пазеше и работеше – не искаме ли вътрешно и ние това, да бъдем приети за тези, които сме вместо да угодим на обществото и да паснем, точни, предвидими и с часовник на екрана, все пак на китката може и само гривна.

Не мисля. Време му е на часовника да предаде щафетата, и я е предал вече отдавна, на телефона, модерният джобен часовник, и не в стил Peaky Blinders.

Дори кварцовият часовник не е обикнат въпреки своята точност, не е удобен, мокри се, трудно му се сменя батерията, абе сложна работа, защо да се занимавам.

След това кратко любовно писмо за любимия инструмент за време определено мога да кажа – часовникът е победен, но никога няма да бъде унищожен, благодарение на малцината романтици, маниакалните модъри (човек, който си модифицира часовника), благодарение на тях няма да бъде унищожен.

Те ще продължат да навиват всяка сутрин своя часовник, за да може една (не)победена стрелка да продължава да се движи с равно темпо през дните.